Морфологични ограничения върху изпадането на слабите ерове в представки и наставки

В славистиката отдавна е известно, че изпадането на слабите ерове вътре в думата не зависи само от тяхната позиция и фонетичното им обкръжение. С особена сила това важи за еровете в коренни срички, които в тази позиция обикновено се нормализират и рефлексите им съвпадат с рефлексите на силните ерове.

Затова и среднобългарските писмени паметници не правят разлика между силния и слабия коренен ер и често ги отбелязват по един и същ начин със знак за носовка (обикновено голяма), срв. напр. във Врачанското евангелие сѫтъ (род.п. мн. ч. от сътъ пчелна пита,) мѫꙁдѫ, дрѫколм, въꙁнѫꙁъ, въꙁнѧꙁъше и т.н [1]. Няма разлика и между наследниците на силните и слабите коренни ерове и в съвременните български говори, които са изложени на едни и същи колебания, срв. пън/пен, дън/ден, пъси/пес/псе, от една страна, и стъбло/стебло, опъна/опена, жъна/жена, тъмно/темно, тънък/тенък и т. н. [1]. Внимателният анализ на поведението на коренните ерове в българския език показва, че както силните, така и слабите ерове се подчиняват на едни и същи закономерности: 1. Стремеж да се запази сричкотворността на корена. 2. Стремеж да се постигне такава структура на сричката в корена, която да не затруднява говорещите. Затова и колебанията в задържането и изпадането на слабите ерове се срещат изключително само между шумова и следваща сонорна назална съгласна пъна и опна, дно и дъно, жумя и жмя и под., т.е в случаите, където изпадането на ера не би довело до разрушаването на консонантната структура на корена и до разпадането на съответното етимологично гнездо [1]. Стремежът за задържане на слабия коренен ер действува безизключително в онези корени, които се състоят от една сричка. В двусричните и многосричните корени или корените, които поради прекомпозирането на словообразователната структура на думата се схващат като многосрични, изпадането на коренната ерова гласна е допустимо и обикновено води до създаването на ново етимологично гнездо, вж. различното поведение на ера в източнобългарската форма дъщеря, където вероятно заради запазената звателна форма дъще коренът е схващан къто едносричен и коренната гласна се е нормализирала, и западнобългарското щерка, което свидетелствува, че говорещите вече не са разпознавали форманта -ер- като отделна морфема в структурата на същата дума [1]. Към този вече христоматиен пример може да се прибави и думата баница, която безспорно произхожда от гъбанца и означава нещо нагънато, но поради факта, че същият корен в българския език е изгубил крайното си б, срв. гъна, сгъна, гънка и по-новото сгъвам и т.н., носителите на езика са престанали да го разпознават във вида гъб- и затова са разчленили думата на корен гъбан-, който е двусричен, и на наставка –ица. Възприемането на корена като двусричен всъщност е направило възможно изпадането на слабия коренен ер и е довело до откъсването на думата от нейното етимологично гнездо. Направеният кратък обзор недвусмислено показва, че поведението на слабите ерове в коренните морфеми не се диктува от тяхната фонетична позиция, а зависи от редица морфонологични ограничения, които целят да запазят коренната морфема сричкотворна и разпознаваема в потока на речта.

В редица случаи обаче и изпадането на слаби ерове в афикси може да доведе до декомпозиране на словообразователната структура на думата и до разпаденото на изконното й етимологично гнездо. Достатъчно е да си припомним христоматийното здраве от по-старото съдрав, което се родее с праславянския корен derv-/dorv-, или пък гозба, което е загубило старата си връзка с гост и процеса на гостуване, откъдето произлиза, срв. ясното старобългарско гостьба. Логично е да се запитаме дали и в такива случаи не са възможни морфонологични ограничения, които да възпират фонетичната стихия и да предизвикват запазването на слабите ерове в афикси в случаите, в които това би застрашило разпознаването на коренната морфема. Редовното изписване на слабите ерови гласни в предлозите/представки въ-, съ- и въꙁ- в средновековните писмени паметници по всяка вероятност е израз на тази тенденция. Това би трябвало да се постави във връзка със задържането на слабите ерове в показателните местоимения сь и тъ, в адверзативния съюз нъ, който в среднобългарските паметници се изписва като нѫ, и със запазването на слабия ер в предлога къ. Съвременното българско състояние също свидетелствува, че такъв стремеж за задържането на стария краесловен ер в предлозите и местоименията е съществувал. Обикновено това се постига чрез удължаването на формата с някаква частица, срв. напр. нвб. този или към съответно от тъ-ꙁ и от къ-мо, или чрез удвояване, срв. съвременните със и във, които представляват изразителните варианти на предлозите с и в и в потока на речта се употребяват не само пред дума с начални с/з и в/ф, но и винаги, когато е необходимо да се подчертае смисълът на изказването. Всъщност и по двата начина се постига двуконсонантен състав на коренната морфема, който благоприятствува задържането на слабата ерова гласна. В случаите, в които морфемите съ и въ функционират като афикси, удвояването не е възможно. От фонетична гледна точка би следвало да очакваме задържането на ера в предстаката съ- единствено пред корени с начални съгласни с или з, където изпадането на ера би нарушило морфемната структура на думата и би заличило значението на самата представка. Като се има предвид и качеството на съгласната с - проходна и беззвучна, - изпадането на слабия ер след нея не би могло да предизвика нарушения в структурата на останалите корени, защото съгласните с и з функционират като начални съгласни в редица консонантни групи още от праславянската епоха, срв. скв, стр, ꙁдр и под. в началото на сричката. Съвременното българско състояние обаче показва, че слабият ер на префикса се запазва не само пред следващ корен с начално с или з, но и пред съгласни от всякакъв тип, срв. събарям, събитие, съблазън, събличам, съблюдавам, съболезновавам, събудя, събуя, съвет, съвещавам, съгласна, съглася се, съдействам, съжаля, съкруша, съчиня, съшия [2]. Пред следваща гласна ерът винаги се пази, срв. напр. съединя, съеша, съоръжа, съумея, съорудя, съобразя и т.н. Особено показателни са случаите, в които при един и същ морфемен състав в един случай ерът е изпаднал, както диктува фонетичната му позиция, а в друг – се е запазил. Тези случаи в българския език съвсем не са малобройни, срв. сбера, сбирам, сбор (в значение на сума и на събор), но събера, събирам, събор; свестя, свяст и съвест; свършен и съвършен, сгледам, сгледа и съгледам; сграда и съградя; сгреша и съгреша; сдружа и съдружа; сдържам и съдържам; скрия, скрит, но съкровен, съкровище; спрегна и съпрежен; сторя и сътворя. Смятам, че последната група примери най-ясно показва, че задържането на ера в представката определено изпълнява смислоразличителна и стилистична функция. Задържаният ер маркира по-ясно и морфемната граница и способствува за запазването на етимологичните връзки между сродните думи. Изпадането на ера в представката пък на свой ред може да затъмни връката с произвеждащата основа и да доведе до разпадането на старото етимологично гнездо и създаването на ново. Такъв е случаят с новобългарското сторя от стбг. сътворѭ, в което ние вече не отделяме префикса поради изпадането на в във възникналата след загубата на ера начална група ств-. От сторя е произведен вторичният несвършен глагол *сторувам, откъдето е днешното струвам. Разпадането на етимологичното гнездо е благоприятствувало и промяната в значението на новите глаголи. В сътворя обаче до такава промяна не се е стигнало поради ясната морфемна структура на думата и запазения коренен консонантизъм. Подобно заличаване на морфемната граница при изпадането на слабия ер се наблюдава и в случаите, когато старият корен вече не се употребява непрефигиран. Такъв е случаят със съвременната дума срещна, среща, които произлизат от старобългарското сърѣст, сърѧщѫ. В съвременния български език новопроизведеният корен срещ-/срет- е обрасъл със свои производни – посрещам, срещна, насреща, засрещна, пресрещна; несрета, несретник и т.н. Подобна е и историята на здрав, здраве, чиито многобройни производни са образувани от новия корен здрав-. Думата щастие и нейните производни следва да получат по-подробно обяснение, макар че и тук става дума за заличаването на морфемната граница между представката с- и корена част-. Проблемът тук е, че представката съ- тук само формално съвпада с предлога-представка съ от по- старо *sъn. Всъщност тук имаме работа с представката съ- от старо su- в значение на нещо добро и благоприятно, срв. старобългарското и праславянското съ-мрьть, което означава добра, лека смърт [3]. Освен това, макар коренът част да се употребява непрефигиран в съвременния български език, неговата фонетика говори за относително късно руско и църковнославянско влияние. В българския език този корен е с вокализъм е – срв. чест у Н.Геров със значение добър случай, дялба, среща, благополучие, щастие, късмет, бахт; щастие, благополучие, съдба и народната дума причестявам. Вж. същото значение и във фразеологизираните зла чест, добра чест. Може да се мисли, че фонетичното съвпадение на чест от ѧсть и чест от ьсть в българските говори е улеснило навлизането на част в езика ни. Представката с-/съ- е обичайна преди всичко за глаголни и производни от тях именни корени, срв. събера, събор, сбирам, сбор и това обяснява защо пред глаголни корени с начална шушкава тя не се подлага на фонетична асимилация , срв. счета, сшия и под. Случаят с щастие обаче не е такъв. Подобно обяснение трябва да намерят и декомпозираните основи на здрав и смърт, които не са подкрепени със съответните глаголни образувания.

За разлика от представката съ- представката въ- обикновено губи крайния си ер пред следващи глаголни корени с начален консонант, без това да нарушава морфемната структура на думата. Изключения в това отношение са глаголите, чийто корен е с начално в-, като въведа, въвлека, въвоня, въвра. Най-вероятно това се дължи на факта, че новополучените съгласкови съчетания (с изключение на съчетанията с плавни като резултат от ливидна метатеза в групите *vert, *vort, *velt, *volt срв. врѣмѧ, врата, влѣшт, влат) са били изцяло непознати до изпадането на слабите ерове. Самата странност на съчетанието (в редица случаи в пълно противоречие с наследената от праславянски структура на сричката, срв. встъпвам, встрастявам, всмуквам, всмръквам и под.) подпомага морфемното членение на думата и разпознаването на представката. На особения характер на консонанта в, който е в процес на преход от сонор към шумова съгласна, се дължи и стремежът към обощаването на представката и на предлога във вид ф-, срв. разговорното флизам, фреждам, ф Русе, ф Габрово и т.н., който не се наблюдава при предлога с-. Всъщност и тук става дума за морфологично изравняване с оглед постигането на ясна морфемна структура. Ако обаче префигираният глагол е мотивиран или произведен от именно съчетание, ерът в представката се запазва. Такъв е случаят с въплътя и въдворя. Подобно обяснение трябва да намерят и въпреки и въпрос, които също не се свързват с глаголни корени. Първото е произведено от име, а във втория случай мотивиращият глагол въпрост е изчезнал. Пред следваща гласна обаче предлогът винаги е със задържан и нормализиран слаб ер. Примерите са въоръжа, въобразя и въодушевя, т.е винаги пред гласна о. Изпадането на ера пред следваща начална коренна гласна определено води до заличаването на морфемната граница, срв. веднага <въ еднѫ-гы, веднъжвъ еднѫ шьды, ведновъ едьно, диал. вистинавъ стнѫ. Според мен морфемната граница е избледняла и в рядко употребяваното вям се, вядам се, вяждам се със значение дотяга ми да ям една и съща храна; уяждам се, за което речникът на Пашов и Първев препоръчва произношение с начално звучно в. За мен лично глаголът няма смисъл в този си вид, освен ако не го произнеса с начално ф-: фяждам се.

Съдбата на представката въз- с преобладаващо задържане на слабия ер до голяма степен е предопределена от факта, че представката в- обикновено не задържа слабата ерова гласна и е добре разпознаваема. Изпадането на ера във въз- води до разчленяването на единната морфема вз- на предлог в- и начално коренно з- до декомпозиция на думата. Такава е съдбата на глагола взема, който в българския език се възприема като образуван от зема и представка в, както си личи и от производните му – иззема, въззема и т.н. Диалектните форми земна, з'омна, зъмна също потвърждават това наблюдение. За да се избегне декомпозицията на основата на думите, образувани с представка въз-, еровата гласна , макар и слаба, винаги се задържа. Примерите са многобройни и в използувания от нас речник заемат 9 страници. При това няма значение дали представката се свързва с глаголни или с именни корени, срв. възмогна, възвърна , но и възтопъл, възчервен, възнак и т.н. Единствените случаи, в които предлогът е с изпаднал слаб ер, се намират в русизмите взвод, взлом и взискателен. Освен на контраста с предлога-представка почти повсеместното запазване на сричкотворността на въз- може да се дължи и на евентуалната сонантизация на лабиоденталното в- в началото на думата. Тази възможност не бива да се изключва, като се имат предвид случаите на сонантизация на в вътре в думата, срв. цъфтя от по-старо цвьтѫ, и съвна, съмна от свьнѫ. Среднобългарските писмени паметници, които се свързват с Евтимиевския правопис, също свидетелствуват за една активна сонантизация на съгласната в в консонантнто обкръжение, срв. напр. повсеместното изписване на наставката -ьствьн- като -ьстъвьн- в паметниците с Търновско потекло.

Разбира се, в онези български говори, в които начална група въ- поради билабиалния характер на съгласната дава ѹ- след изпадането на слабите ерове, задържането на ера в предлозите-представки въ- и въꙁ- не е необходимо, защото благодарение на този преход се запазва и сричкотворността на морфемата и следователно нейната разпознаваемост и изразителност.

Макар и по-рядко, поведението на слабите ерове в суфиксите също подлежи на морфологични ограничения. Най-ранният пример се открива още в старобългарските паметници в написания като неповннъ, стннъ, старць и под., в които е отбелязван и, както доказва И.Добрев, е бил произнасян фонетично слабият краесловен ер , докато фонетично силният е изпадал по аналогия с останалите форми в парадигмата на думите. Явлението е засягало и коренни срички, ако се съди по честите днь, всь, шьдъ. Напоследък стана ясно, че този български диалектен развой, при който сричкотворността на морфемата – било то коренна или суфиксална - се поема от окончанията, е бил присъщ и на голяма част от севернославянските диалекти [1]. Все пак в българския език при наставките –ьць и –ьнъ са се наложили модели с редуване на нормализирания в е малък ер и изпадналия ер и тези редувания са се превърнали в морфонологичен белег на двата словообразователни модела. Затова не е случайно, че и прилагателните с наставка –нъ без съединителна гласна като тѣснъ, прѣснъ днес имат облици тесен/тясна, пресен/прясна вм. очакваните в резултат на сонантизацията тесън и пресън [4]. Струва си да се отбележи обаче, че при членуване на съществителните с наставка -ец се появява основата с нормализирана гласна, макар фонетичната ситуация да предполага изпадането на суфиксалния ер, който се намира в слаба позиция. Същото се наблюдава и при образуването на бройната форма на тези съществителни – два венеца, три прозореца и т.н. Същата тенденция наблюдаваме и при членуването на имената от чужд произход с наставка –изъм, където често се срещат неправилните форми комунизъмът, социализъма, организъма и под. При чуждите имена със сонантизирано краесловно р като театър, оркестър и под. точто тази форма е възприета за правилна в книжовния език. Във всички тези случаи (и при изконния и при епентетичния ер) става дума за доминирането на морфологичния и словобразувателния модел върху фонетичните процеси. В наставката –ъкъ обаче, която се среща и в съществителни, и в прилагателни, редуването гласна/ø е запазено само при прилагателните, докато при съществителните се е наложил модел със задържане на слабия ер и във формите на множествено число, срв. кротък, кротка, кротко, кротки; малък, малки; жалък, жалки, но жълтък-жълтъци, добитък –добитъци и т.н. Изглежда, при тези съществителни запазването на слабия ер и във формите на мн.ч. заедно с редуването на краесловната съгласна бележи категорията съществително от м.р. Оттук естествено следва, че редуването гласна/ø се среща пък само при съществителни, при които редуването к/ц липсва [4]. Изключение са потомък, момък и залък, които не задържат ера в мн.ч. – момци, потомци, залци [5]. В бройните и в членните форми обаче отново морфологията определя задържането на ера – два залъка, момъкът и т.н.

Въздействието на морфологичните и словообразувателните модели върху поведението на еровете в наставки личи и в съдбата на относителните прилагателни с наставка – ьствьнъ, за които споменахме по-горе. Още в среднобългарския период при тях в цялата парадигма се е обобщила формата със сонантизирано в, която фонетично се получава във формите за ж. и ср. р. ед. ч. и в мн.ч. Съвременните български форми – естествен, божествен, царствен и под. обаче са повлияни от руския и църковнославянския модел без сонантизация и са подведени по образеца на естество, божество, царство. И тук прави впечатление, че в наставките -ьство и -ьствьнъ съединителният ер се задържа и нормализира след шумова сгласна, където изпадането му би предизвикало разрушаването на морфемната структура на думата. След сонорни съгласни обаче морфемната граница е съвсем ясна и ерът не се задържа [4]. Всъщност и тук невъзможността в начало на сричка да стоят сонорни съгласни, следвани от група от шумови съгласни, предотвратява асмилацията. По подобен начин след сонори изпада и началният ер на наставката – ьскъ, срв. женски, морски и под. В домашни думи той е изпадал и след шумови съгласни и това е предизвикало редица асимилационно-дисмилационни процеси на морфемна граница, срв. мъжки, глупашки, юнашки (диал. юначки, глупачки). И тук декомпозицията на основата е настъпвала не във формите на м.р ед.ч. им.-вин. п., а в останалите форми на парадигмата. Напротив, в основната форма на тези прилагателни съединителният малък ер е бил в силна позиция и съвсем закономерно се е нормализирал в гласна е, срв. мѫжескъ, отьескъ и под., които са успоредни на мъжество, отечество и т. н. Стремежът да се унифицира основата на прилагателното в цялата му словоизменителна парадигма е довел да налагането на облика с декомпозирана основа и във формите за м.р. и до прибавянето на вокалното окончание . Същото поради налагането на морфологични ограничения намираме и в притежателните прилагателни от типа на овчи, вълчи, кози и т.н. [4] Все пак напоследък и при двата типа прилагателни се наблюдава тенденция за обобщаване на основа, при която завършекът на корена не се подлага на асимилация, срв. старешки и старчески. пътнишки и пътнически. В някои случаи с начално е се въвежда и новата наставка –шки, срв. жаби и жабешки, крави и кравешки, рачи и рачешки и т.н.

От изложеното дотук се вижда, че поведението на еровете в представки и наставки, подобно на поведението на коренните ерове, се подчинява предимно на морфологични и морфонологични закономерности и в по-слаба степен зависи от чисто фонетичните условия като позицията на ера и неговото фонетично обкръжение.

 

1. Повече примери вж. у Тотоманова А., Из българската историческа фонетика, С. 1992, с. 54-58.

2. Всички примери са според Пашов П. и Хр. Първев, Правописен и правоговорен речник на българския език, С. 2002.

3. Добрев И., Теория на основите, С. 1982, с. 168 . Всъщност и в съвременното смърт ние не отделяме вече представката с-, срв. смъртен, смъртник, безсмъртен, усмъртя и т.н.

4. Тотоманова А., Някои проблеми, свързани с еровата епентеза в историята на българския език, Palaeobulgarica, 2001, 2, с. 22-24.

5. В използувания от нас речник е регистрирана и дублетна форма залъци, докато в Нов правописен речник на българския език, С. 2002 за нормативни са посочени само формите със задържан ер залъци и даже момъци.

проф. дфн Анна-Мария Тотоманова

Д.ф.н. Анна-Мария Костова Тотоманова е професор по история на българския език в катедра Кирилометодиевистика, Факултет по славянски филологии, СУ „Св. Климент Охридски". Преподава дисциплините в бакалавърска и магистърска степен История на българския език, Средновековните славянски преводи, Теория на основите. Основи на етимологията, Новата и старата българска книжовна норма, Теория на превода. Научните й интереси са в областта на историческата фонетика, морфология и лексикология, проучването и издаването на средновековни книжовни паметници, въвеждането на информационни и комуникационни технологии в палеославистиката и историческата лингвистика. Член на редколегията на списание Ricerche slavistiche. Автор на книгите Из българската историческа фонетика (1992, 2001), Константин Костенечки. Съчинения. Превод на Сказанието за буквите и Житието на Стефан Лазаревич с коментар и послеслов (1993), Ватиканско евангелие. Старобългарски кирилски апракос от Х в. в палимпсестен кодекс Vat. Gr.2502 (1996, в съавторство с Тр. Кръстанов и И. Добрев), Славянската версия на хрониката на Георги Синкел. Издание и коментар (2008), Из историята на българския език. Сборник статии (2009), Борилов синодик. Издание и превод (2010, съвместно с И. Божилов и И. Билярски) и на над 100 публикации в наши и чужди издания.