Някои проблеми, свързани с еровата епентеза в историята на българския език

Явлението ерова епентеза е добре познато и описвано в българската историческа фонетика като една от най-очебийнните последици от изпадането на слабите краесловни ерове. Терминът епентеза обаче назовава резултата от фонетичните процеси в края на думата, които следват изпадането на еровете, и не ни дава представа за реалните процеси, довели до вмъкването на гласна (обикновено, но не винаги ерова) между две съгласни, озовали се в абсолютното краесловие. Безспорно е, че вмъкването на гласна между шумова и сонорна съгласна в краесловие трябва да се разглежда в контекста на цялостния фонетичен развой на българския език, който е преживял вторичната сонантизация на старите сонори вътре в думата.

Така че случаи като вятър, храбър, топъл и под. от стбг. вѣтръ, храбръ, топлъ са типологично еднакви с нвбг. кръв, сълза и т.н. Известен проблем представлява обясняването на случаите, в които имаме епентеза освен на тъмна ъ-гласна и епентеза на гласни от предния ред, в случаи като осъм/осем, седъм/седем, огън/огин и под. Но и за тези случаи българската историческа фонетика вече е дала правдободобно обяснение, допускайки смекчаването на краесловната сонорна съгласна пред малкия ер и последващо смекчаване на предходната шумова съгласна. След сонантизацията и разлагането на сонанта на съчетание от задна гласна и сонорна съгласна, предходната мека съгласна е могла да прегласи задната гласна в и или е [1]. Ако шумовата съгласна не се е смекчавала или пък е затвърдяла преди сонантизацията, то тогава резултатиге са епентеза на заден тъмен вокал - седъм, осъм, огън/огън и под., така както имаме косъм от космъ; срв. и съвременният модел на пригаждане на чужди думи от типа на организъм, комунизъм, капитализъм, където фонетичното обкръжение е същото. Интересно е да се отбележи, че отвлечените съществителни наставка -нь от типа на боязнь, казнь и под. не представят следи от смекчаване на шумовата съгласна, което означава, че върху фонетичния процес са се насложили и морфологични фактори. За подобна интерференция между фонетиката и морфологията или по-точно словообразуването говори и съдбата на прилагателните с наставка -нь от типа на тѣснъ, прѣснъ и под. Този тип прилагателни се подвеждат по образеца на прилагателните с наставка -ьнъ и макар да няма фонетични предпоставки за това, техните облици недмусмислено говорят за смекчаването на шумовата съгласна в групата от две съгласни, срв. съвременното тес'ън,/тесен, прес'ън/пресен и т.н. Може да се приеме, че мекостта на шумовата съгласна в наставката -ен се е свързвала с класа на прилагателните имена, докато наставката -ън се е схващала като наставка типична за съществителните имена от ж.р. Впрочем някои от тези съществителни, които с течениe на времето са развили по-конкретно значение, са били подложени на други промени, призвани да определят категорично техния ж.р., срв. напр. песма/песня или басня от стб. пѣснь, баснь. На фона на тази група изключение представлява думата песен, която не ни дава основание да търсим намеса на по-висшите eзикови равнища във фонетичния й облик.

Българският език обаче представя и случаи с вмъкнат ер между две краесловни шумови съгласни в думи като писък, блясък, крясък, восък и под., където еровата епентеза си е чиста епентеза и не може да се обясни като резултат от сонантизация. Твърдението, че тези съществителни са се подвели по образеца на съществителните с наставка -ъкъ като пясъкъ и под., са верни, но не изчерпват отговора на въпроса защо става така. Ако при прилагателните с наставка -ьнъ, за които говорихме по-горе, се създават определени трудности в произношението на група от сонорна и шумова съгласна, то при произнасянето на група от две шумови съгласни в края на думата такива затруднения не се предполагат, срв. съдбата на нвб. новост, младост, кротост, нощ и под., при които в групата от две съгласни не е настъпвала епентеза, но е можело да настъпи и настъпва опростяване на двойната артикулация във формата за ед.ч.

Струва си да се отбележи и фактът, че в език като руския, където прилагателните с наставка -нъ се изравняват с прилагателните с наставка -ьнъ въпреки липсата както на първична, така и на вторична сонантизация, съществителните със завършек -скъ остават непроменени, макар класът с наставка -ъкъ да е добре представен, срв. напр. воск, блеск, но песок. Това означава, че в българския съществуват причини, поради което е възможно разлагането на експресивната индоевропейска наставка -ск- и преосмислянето й като сложна наставка с втора част - ък-. Тези причини трябва да се търсят в българското глаголно видообразуване. Съществителните като писък, блясък, крясък и под. са свързани с класа експресивни ономатопеични индоевропейски глаголи със същата наставка - sk-, срв. нвб. кряскам и крещя, пискам и пищя и т.н. При образуването на производните глаголи от свършен вид писна, крясна, блесна и т.н. групата от три съгласни се опростява чрез загубата на преградната съгласна к. Тази съгласна липсва и при образуването на съответните глаголи от вторичен несвършен вид - писвам, крясвам, блесвам и т.н. В тези нови вторични глаголи от св. и несв. вид съгласната с вече се схваща като част от корена (самата наставка -ск- отдавна е станала неотделима за носителите на езика, още в праславянски) и затова в думи като писък, блясък, крясък съгласната к се схваща като нова наставка, сливайки се с вече познатата наставка - ъкъ, която намираме в пясък, вътък, добитък и под. Фактът, че старото редуване на силната позиция на ера в ед.ч. със слабата позиция, която води до нулев гласеж в мн.ч., не се е запазило, говори за относително по-късното извършване на явлението. То показва и още нещо - че морфонологичното редуване к-ц в парадигмата на тези съществителни е достатъчно да подчертае техния граматичен род именно като м.р. за разлика от положението при прилагателните със същата наставка -ъкъ, където само редуването ъ-/нула във формите за ж., ср.р и мн.ч. показва граматичния род. Редуване гласна/нула в мн.ч. се запазва при съществителните от м.р. само при липсата на редуване на съгласните, срв. отец-отци, писец-писци и т.н. Доколкото глаголното формообразуване е много налагащ се деривационен модел, не е трудно то да засегне и думи като воскъ, където коренът не е глаголен. По-интересен е случаят с оформянето на фонетичния облик на думата мозък, в която съвременното езиково чуство на българина отделя същата наставка -ък. Ако развоят на тази дума следваше само фонетичните закономерности, би трябвало след едно ранно изпадане на слабия краесловен ер групата от две шумови съгласни последователно да се обеззвучи в ск. Това разбира се не е станало, защото звучността на съгласните се е възстановявала в останалите форми на нейната словоизменителна парадигма, така както е в съвременния руски език. Това обяснява запазването на звучната съгласна з в корена на тази дума, въпреки липсата на някаква словообразователна парадигма, която да подкрепи съществуването на тази съгласна. Еровата епентеза се е наложила едва тогава, когато словоизменителната парадигма на думата моꙁгъ е била редуцирана след загубата на склонението в българския език. Тогава формата за ед. мозг с две звучни съгласни се е противопоставяла единствено на формата за мн.ч. моздзи, която от гледна точка на българското произношение е много проблематична, тъй като би следвала веднага да се опрости в *мози. Такава форма е могла да съществува само при наличието на моꙁга, моꙁгꙋ и т.н. За да не се допусне това опростяване, което би довело до разпадането на цялото етимологично гнездо на думата, се е наложила и еровата епентеза. Оттам нататък обеззвучаването на г в к вече се е осъществило безпрепятствено. Съдбата на тази дума в българския език е особено ярка илюстрация на това как различни морфологични и словообразувателни модели влияят върху фонетичните явления в абсолютното краесловие.

Доминирането на морфонологичния и словообразувателен модел върху фонетичните процеси може добре да се илюстрира със съдбата на относителните прилагателни с наставка -ьствьнъ. Среднобългарските паметници свидетелствуват за сонантизацията на съгласната -в- в парадгмата на тези прилагателни и обобщаването й във всички форми, срв. типичното за среднобългарските и особено за търновските ръкописи изписване на наставката като - ьстъвьнъ, -ьстъвна с голям eр между т и в. Съвременните български форми обаче явно са повлияни от църковнославянския и руски модел с два изяснени ера и без сонантизация - срв. съвременните божествен, царствен и т.н., явно подведени по образеца на божество, мъжество, отечество,царство и под. Тук си струва да се обърне внимание върху поведението на относителните прилагателни с наставка - ьскъ, която включва подобна група съгласни и обикновено се прибавя към същите корени, към които се прикачват наставките -ьство и -ьствьнъ. Прави впечатление, че за разлика от мъжество, мъжествен; божество, божествен, където се запазва гласната между две фрикативни съгласни на морфемна граница с цел да се съхрани морфемната структура на думата, подобен запрет за изпадането на ера не съществува при прилагателните с наставка -ьскъ, срв. съвременните мъжки, човешки, юнашки със съответните мъжество, човечество, юначество, които както вече видяхме несъмнено представят един книжовен модел със запазване и субституция на една слаба ерова артикулация. След сонорна съгласна обаче ерът не се е запазвал, срв. царство, женствен, женски, царски, тъй като асимилацията тук е невъзможна. Прилагателните със стара наставка -ьскъ са интересни и от друга гледна точка - тяхната форма за м.р. ед.ч. в съвременния български език има окончание и възхожда към старата сложна форма на прилагателните - срв. съвременното мъжки и стб. мѫжьскъ/мѫжьскъи. Редно е да си зададем въпроса защо не се е наложила кратката форма с изяснен силен ер между корена и наставката мѫжескъ, която може да се види в нашите средновековни паметници. Запазването на този закономерен фонетичен облик на формата за м.р. в парадигмата на тези прилагателни обаче би довело до диспропорция в самото словоизменение по род, доколкото тази форма би се противопоставяла на формите за ж. и ср.р. ед.ч, както и на формата за мн.ч., където ерът закономерно е изпадал, срв. мѫжьска, мѫжьско и т.н. В светлината на тези разсъждения излиза, че окончанието се е прибавяло, за да осигури сричкотворността на суфиксалната морфема и да успореди формообразуването на облиците за трите рода, като в този случай дори омонимията между формата за м.р. ед.ч. и общата форма за мн.ч. не е противодействувала на този процес [2]. И това не бива да ни изненадва, като се има предвид, че прилагателното е думата, която се съгласува по род и число със съществителните и местоименията. В езици с аналитичен морфосинтактичен строй като нашия е възможна дори загуба на словоизменението на прилагателното, доколкото показателите за число присъствуват и във формата на съществителното и не е необходимо да се дублират. Това е свързано и с изместването на изреченския център от името към глагола, при което прилагателните също започват да функционират като глаголни определители, подобни на предлозите и наречията и по-малко като атрибути на съществителните. В българския език такъв развой са претърпели числителните от 5 до 10, като са се превърнали в неизменяеми прилагателни, а в английския - всички прилагателни.

Разсъжденията върху относителните прилагателни с наставка -ьскъ са валидни и за притежателните прилагателни със стара наставка -jь, при които днес в м.р. също намираме форма на , срв. стб. овьь със съвременното овчи и под. И тук окончанието е показател за морфологичния и словообразувателен клас на тези прилагателни. Разбира се, не е без значение и обстоятелството, че част от тези прилагателни още в старобългарски са с разширена наставка, срв. божии, лисии, а при тези с по-проста наставка още тогава се предпочита определената форма, така че и тук се наслагват два морфологични модела. От друга страна обаче имената на средновековните крепости Ловеч и Овеч свидетелствуват за употребата и на простите прилагателни.

От изложеното дотук се вижда, че процесите, които настъпват в края на думата след изпадането на слабите ерове, са доста сложни и многообразни и това, което наричаме ерова епентеза, не бива да се разглежда изолирано от тях. Прави впечатление, че оформянето на завършъка на думата до голяма степен е свързано с нейния морфологичен облик, като определени исторически фонетични редувания се обобщават при съществителните, а други само при прилагателните имена. Така или иначе еровата епентеза освен от фонетични фактори се поддържа и от стремежа към сричкотворност на суфиксалните морфеми в края на думата, така както впрочем и възприемането на окончание за м.р. на относителните и притежателните прилагателни.

 

1. По този въпрос вж. у Тотоманова, А., Из българската историческа фонетика, с.1992, с.10-25.

2. Славянските диалекти свидетелствуват, че тази тенденция към унифициране облика на формите за род и число при имената може да доведе и до запазването на краесловният ерове, срв. стб. днь, дни, правьднь, правьдни и т.н. По този въпрос вж. по-подробно у Тотоманова, пос. съч., с.56.

проф. дфн Анна-Мария Тотоманова

Д.ф.н. Анна-Мария Костова Тотоманова е професор по история на българския език в катедра Кирилометодиевистика, Факултет по славянски филологии, СУ „Св. Климент Охридски". Преподава дисциплините в бакалавърска и магистърска степен История на българския език, Средновековните славянски преводи, Теория на основите. Основи на етимологията, Новата и старата българска книжовна норма, Теория на превода. Научните й интереси са в областта на историческата фонетика, морфология и лексикология, проучването и издаването на средновековни книжовни паметници, въвеждането на информационни и комуникационни технологии в палеославистиката и историческата лингвистика. Член на редколегията на списание Ricerche slavistiche. Автор на книгите Из българската историческа фонетика (1992, 2001), Константин Костенечки. Съчинения. Превод на Сказанието за буквите и Житието на Стефан Лазаревич с коментар и послеслов (1993), Ватиканско евангелие. Старобългарски кирилски апракос от Х в. в палимпсестен кодекс Vat. Gr.2502 (1996, в съавторство с Тр. Кръстанов и И. Добрев), Славянската версия на хрониката на Георги Синкел. Издание и коментар (2008), Из историята на българския език. Сборник статии (2009), Борилов синодик. Издание и превод (2010, съвместно с И. Божилов и И. Билярски) и на над 100 публикации в наши и чужди издания.