Курсът има за цел да запознае студентите с процесите на централизъм и регионализъм в ранносредновековна България (VІІ–ХІ в.). Това налага институционално изследване на българското минало от този период. На първо място се разглежда племенна обособеност на българи и славяни в периода 681–796 г. Тя включва проучване на основните характеристики на  Българското ханство, управлявано от (пра)българите. На второ място са представени С(к)лавиниите, управлявани според обичайно-правните традиции на славяните. Разгледано е и влиянието на външнополитическите фактори.

Втората основна част от курс е посветена на процеса на политически централизъм в Българското ханство-царство  в периода 796–927 г. В политическо отношение той започва през управлението на хан Крум и достига своя връх през управлението на цар Симеон. Интересно развитие претърпява титлата на българския владетел. От друга страна се запазва прабългарската традиция за наличие на две владетелски резиденции (столици).

Третата част е посветена на отслабването на централизма в управлението на Българското царство в периода 927–971 г. Представени са онези събития и процеси, които довеждат до отслабване централизма в управлението на държавата.

Четвъртата част е посветена на периода на политически регионализъм и децентрализация на Българското царство в периода 927–1018 г. Тук е проучено състоянието на българската войска и нейното постепенно отслабване, вследствие на няколко тежки военни удара от страна Византийската империя. Представени са лицата на българската аристокрация извън фигурата на българския цар, които са играли важна роля в управлението на царството. Значително място се отделя на ролята на средновековните български градове и крепости, които в периода 927 –1018 г. са били българско владение.