Когато се опитваме да открием границата, чието прехождане позволява на изследователя да проблематизира феномена индивидуалност, трябва да сме наясно, че задачата става особено сложна, ако я приложим към епоха като Средновековието. Сложността се определя от факта, че историкът на философията се занимава не с безлични природни обекти, а с изследването и описанието на възгледите на реално съществували хора, с техните проблеми и съдба. Във всяка културно-историческа ситуация живеят не просто определен брой „статистически индивиди", а реални човешки личности със съществуване, опосредствано от конкретно-историческите обстоятелства, със специфично за дадената епоха светоусещане и поведение. Следователно опитите да се възроди техният ментален универсум означават, че трябва да търсим максимална истинност при неговото описание и възстановяване, т.е. да се опитаме да влезем в диалог с културата на конкретната епоха. Задаването на въпроси за конкретната историческа епоха изисква преди всичко умение и търпение да изслушаме отговорите на миналото. В противен случай ще се окажем в ситуацията на отговарящи вместо тях, а това означава да ги накараме да говорят и да мислят на езика на нашето време.